БЛАГОЙ ДЕЛЕВ

МОЕТО ХОБИ, ИНТЕРЕСНИ РАЗРАБОТКИ В КОИТО СЪМ УЧАСТВАЛ КАТО НАУЧЕН СЪТРУДНИК ВЪВ ВОЕННОТЕХНИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ (ВТНИ), И ТЕХНИЧЕСКИТЕ УСТРОЙСТВА, КОИТО СЪМ СЪЗДАЛ ЗА ЛИЧНО ПОЛЗВАНЕ ПРИ ПРАКТИКУВАНЕТО НА ТОВА ХОБИ.

Когато се говори за хоби, обикновено се разбира за любимо занимание, поглъщащо и заемащо сериозна част от съзнателния живот на индивида. Това не само важи с пълна сила и за мен, но за хобито ми бих казал нещо много повече. Работата ми като инженер в областта на радиотехниката и електрониката бе мое истинско хоби и смятам, че бях щастлив това мое хоби да е работата ми. Дай Боже всекиму такова щастие.
Щастлив бях, че дълги години като научен сътрудник във Военнотехническия научноизследователски институт към Министерството на отбраната участвах в редица технически разработки, изучавах модерна схемотехника и елементна база, прилагах ги в ежедневната ми работа. Плюс това, успявах да проектирам и реализирам свои собствени разработки за лично ползване в моя бит и в практиката ми по поддържане и ремонт на битова техника.

Като интересни служебни разработки, свързани с работата ми като научен сътрудник във ВТНИ, ще посоча следните:

1. УКВ радиопредевател с мощност 1 ват и 50-омов антенен изход. Захранваше се от малък 12-волтов акумулатор и бе предназначен за монтиране в безпилотен самолет, който през 70-те години на миналия век бе разработен от група специалисти от гр. Пловдив. За звуковия генератор, с който се модулираше честотно предавателя, използвах хибридна интегрална схема, което по това време си беше иновативно. Запазих работещия прототип на предавателя, снимки на който показвам по-долу.

2. Участие в разработката на тренажор за механик-водачи на танкове, възложена на ВТНИ от Управление „Автобронетанкова техника“ на Министерството на отбраната (МО). Трябваше да разработя имитатор на шума в танка при движението му по различни терени и с различни скорости. Това бе трудно за реализиране, изискваше специален подход и много работа. За осъществяването на имитатора вложих доста усилия и успях. Доказателство за това бе, че на заседанието на техническия съвет за приемане на разработката, на което от страна на възложителя присъстваха трима полковници, само единият от тях успя да отличи истинския шумов запис (направен от мен в танка до мястото на механик-водача) от този на имитатора.
Как го постигнах ли? Започнах с проучване и се запознах на място с тренажора за пилоти във Висшето военновъздушно училище в гр. Долна Митрополия.
На танкодрума край гр. Сливница направих звукозаписи на реалния шум вътре в танка на всяка скоростна предавка, на равен терен, при изкачване и спускане. Звукозаписът при всяко от тези условия пуснах на входа на анализатор на спектъра и заснех (снимах) със специален тубус съответната спектрограма. След това от всяка снимка определих амплитудата на по-характерните съставки (честоти) от спектъра и на тази база настройвах силата на сигнала от всеки един създаден от мен транзисторен RC-генератор, имитиращ дадената честота. Смесените сигнали от необходимия брой такива генератори, присъщи и едновременно работещи за дадена спектрограма, се подаваха на общ нискочестотен усилвател, свързан с високоговорител.
Идеята бе, когато механик-водачът превключва в тренажора на съответната скорост или когато „танкът“ премине към предварително зададеното движение по даден терен, в имитатора на звука автоматично да се включи подходящата и съответстваща на тези условия схема генератори, които да излъчат нужната звукова картина.
За съжаление, не се стигна до реализация на тренажора, въпреки че колегите от сектор „Автобронетанкова техника“ на ВТНИ вече бяха проектирали платформата, имитираща механичните ефекти при движение на танка. В МО преценили, че за нашата малка армия са нужни не повече от 3-4 такива тренажори и няма да е рентабилно производството им у нас. Предвиден бе внос на чешки тренажори. Не знам дали това стана, но още тогава се питах защо трябва да се възлага такава разработка, след като елементарно проучване би разкрило нейната нецелесъобразност. Но, имаше и такива „деятели“ в тогавашното „Научно управление“ към МО.

3. Автоматично зарядно устройство за зареждане на никел-кадмиевите (Ni-Ca) акумулатори, с които се захранваха войсковите радиостанции от звената отделение-взвод-рота. В това изделие, на което бях основен разработчик и го съпровождах при производството му в завод „Мусала“ в гр. Самоков, бе внедрено моето изобретение, описано на страницата „Моите публикации“. По моя инициатива и по повод на това изобретение, разработването на изделието бе възложено на ВТНИ и аз го изпълних както на идеен проект, така и на работен проект. Като такъв, проектът бе предаден на тогавашния Институт по специална електроника (ИСЕ) за по-нататъшно внедряване в производството. Това бе рядък, а може би и единствен случай за свързочно изделие в системата на тогавашното ДСО „Електрон“. Никога преди това разработка на сектор „Свързочна техника“ на ВТНИ не бе предавана на такъв етап, т.е. след етап „Проучване“ и много рядко – след етап „Идеен проект“. В ИСЕ подготовката на изделието за внедряване в завода бе възложено на моя адаш конструктора инж. Благой Шарков и той се справи с това чудесно. Нямаше никакви проблеми от проектно естество.

4. Късовълнов радиоприемник за групите за дълбоко разузнаване.
Тази разработка бе възложена на ВТНИ от Разузнавателно управление на МО. Приемникът трябваше да се използва за постоянно подслушване на ограничен брой предварително определени радиочестоти. На тях съответната група, разузнала даден район и открила вражески обекти, след съобщаване на техните координати, биваше оповестявана да напусне района, преди той да бъде подложен на наш огневи удар. Нямаше друг начин на известяване на такива групи, защото те използваха радиостанцията си само за съобщаване на въпросните координати, в противен случай можеше да бъдат засечени (запеленговани) и унищожени.
Този радиоприемник бе изцяло моя разработка. Входният високочестотен усилвател и смесителят бяха изпълнени на модерните тогава двугейтови полеви транзистори (N-FET), тип 2П350А, съветско специално производство. Схемата бе суперхетеродинна, с едно преобразуване на честотата. Междинночестотният филтър бе монолитен, теснолентов кварцов филтър на 10.7 МНz, специално поръчан за производство на тогавашния Завод за електронни преобразувателни елементи (ЗЕПЕ) в Горубляне. Кварцовете за хетеродина също бяха от този завод.
Това бе последната ми разработка като научен сътрудник във ВТНИ, която бе предадена за по-нататъшно придвижване в тогавашния Институт по радиолектроника (ИРЕ). След това бях изпратен на работа във военната стандартизация. За съпровождащ специалист при внедряване на изделието в производството бе определена колежката ми инж. Ани Попова. Произведен бе в завода за радиоприемници в гр. Велико Търново.

5. Участие в разработката на командно-щабна машина за командира на батальона, на базата на колесен бронетранспортьор.
Тази разработка бе възложена на колеги от специално създадената за целта секция в Сектор „Свързочна техника“ на ВТНИ. Ръководител на секцията бе подполковник (тогава) инж. Йоханес Пигов, един прекрасен свързочен офицер, отлично познаващ свързочната техника и голям практик. Човек с голяма душа, добродушен и добронамерен. След години той стана заместник директор по техническите въпроси на радиозавода в гр. Самоков. Отдавна почина.
Аз и колегата ми от радиосекцията Божидар Тишев, тогава и двамата капитани, участвахме в тази разработка в частта по вграждане в бронетранспортьора на нужния брой свързочни средства.
Няма да забравя това, което ни се случи по време на държавните полеви изпитвания на двата прототипа машини, на връщане от полигон край гр. Казанлък. Валеше силен дъжд, машините бяха с обилно окаляни колела. При пресичане на един ж.п. прелез с два коловоза и високоволтова електрическа мрежа се случи инцидент. Ние с Тишев бяхме във втората машина, а в първата – трима полковници от МО, дошли да контролират изпитванията. Антената на нашата танкова радиостанция (така наречения 4-метров щир) бе наклонено привързана, както се изискваше при поддържане на радиовръзка в движение, но тази на предната машина стърчеше изправена. Бяха забравили да я привържат. При движение по пътищата тези антени, ако стърчат вертикално, се удрят в клоните на крайпътните дървета или други препятствия и горният им край често се откъсваше, оставяйки на върха да стърчат голи проводници от вътрешното им жило. Антените бяха много добри, полско производство, с изолация от фибростъкло. Тя обаче не издържаше на силните удари в препятствия. При преминаване през първия коловоз на прелеза, антената на първата машина се удря във високоволтовия проводник и от горния й край се отчупва парче. Преминавайки през втория коловоз, оголената част на антената докосва неговия високоволтов проводник, при което последва силен токов удар, съпроводен с ярка електрическа дъга. В резултат, целият антенен блок и свързаната с него радиостанция бяха се овъглили. Стоящите до тях офицери са хвърлени в отсрещната страна и, слава Богу, без да пострадат. За да продължат планираните изпитвания, двамата с колегата Тишев трябваше да работим до късно вечерта, за да възстановим пострадалата техника.

6. Не ще ппопусна и участието ми в разработката, свързана с вграждане на свързочни средства във вертолет от типа МИ, предназначен за висшето военно командване. Тя бе възложена на нашата радиосекция във ВТНИ. Колегата Божидар Тишев пое най-трудната задача, свързана с вграждане във вертолета на необходимите радиостанции – разработване на антенни съгласуващи устройства за тях. Като научен сътрудник във ВТНИ той вече бе навлязъл в подобна тема и се готвеше да защити дисертация по нея. Бе усвоил модерното по това време инженерно програмиране на Фортран и го прилагаше в изчислителния център на металургичния комбинат в Кремиковци. Тогава нямаше персонални компютри, чиято изчислителна мощност сега е по-голяма от тази на компютърния център в комбината.
След съответните изчисления бе направено нужното конструктивно изпълнение на антенните блокове и оставаше само тяхното изпитване при поддържане на радиовръзка в условия на реален полет с вертолета. При направата им активно участие взе Моньо Монев, техник в нашата радиосекция. Той бе самоук практик, без специално техническо образование, но всички го уважавахме, защото под неговия поялник оживяваха наши и негови идеи, свързани с възлаганите ни разработки.
И така, излетяхме двама офицери от секцията и Моньо по предварително определен маршрут, с идеята да осъществим връзка с радиостанция в района на Военната академия. По това време ВТНИ бе в сградата, където сега е военноисторическият музей.
Как завърши изпитването ли? Печално и… малко смешно. Летим ние над Западна Средна гора, но свръзка няма, въпреки че антенният съгласуващ блок на УКВ радиостанцията Р-105М бе включен към специално разработената антена извън вертолета. Двамата с колегата правим отчаяни опити, проверяваме настройката на радиостанцията, на антенния блок – никакъв успех. По едно време Моньо, и той ядосан като нас, откачи радиостанцията от антенния блок, взе едно парче гъвкав проводник с дължина около метър и половина, привърза единия му край директно към антенния й изход, отвори близкото прозорче на вертолета и изхвърли проводника навън. Вятърът го опъна и … „ура“, имаме връзка. Ухилен, Моньо ни погледна нас-двамата инженери и рече „Да ви … и изчисленията“.
По-късно нещата със свръзката бяха доработени. Колегата Тишев защити дисертация в бившия СССР, свързана с широколентовото съгласуване „крайно стъпало-антена“ на предавателите на радиосмутителите с еднократно действие от типа „Оса“, които, заедно с по-късните смутители „Стършел“, бяха уникални наши разработки, под ръководството на колегата от нашата секция Емилиян Съслеков. Тези радиосмутители бяха на много високо концепсуално и техническо ниво, по-добри от разработките на съветската военна промишленост. Най-същественото предимство на нашите смутители бе именно успешното съгласуване на крайните стъпала на предавателите с антените в широкия честотен диапазон, в който трябваше да работят.
Радиосмутителите „Оса“ бяха предназначени за хвърляне от вертолети или от самолети (чрез изсипване от контейнери), за разпръскване на вражеска територия и погасяване за около един час на противниковата УКВ радиовръзка. На по-следващ етап, радиосмутителите „Стършел“ бяха предназначени за изстрелване с оръдие. Високото ускорение при изстрелване на съответния снаряд, какъвто представляваше всеки такъв смутител, поставяше изключително високи изисквания към използваната елементна база и конструкцията на електрониката. Няма да забравя как изглеждаха например първоначално предвидените за използване транзистори след лабораторни изпитвания на ускорение. Проводниците, свързващи полупроводниковия кристал на транзистора с трите му електродни извода, се късаха. Проблеми имаше и с вградения токоизточник. В крайна сметка тези проблеми бяха успешно решени и, доколкото знам, тези изделия бяха успешно продавани за други армии от тогавашния „Варшавски договор“.

По-долу описвам моите разработки за лично ползване, с които също се гордея, защото бяха изпълнени на модерни за своето време електрически схеми и електронни елементи. След всяко описание показвам съответните снимки.

1. Нискочестотен стереоусилвател с мощност 2Х20 вата, изпълнен с модерните за това време мощни транзистори КТ803Б (1978 г.). Усилвателят бе с 8-омови изходи за озвучителните тела, със светодиодни индикатори за баланса между двата стереоканала и за нивото на сигналите в тях, с няколко входа за различни звукоизточници (грамофон, магнитофон, тунер…). В кутията бях предвидил място и, месец по-късно, вградих също разработен от мен укв радиоприемник. Така през усилвателя можеше да се слушат четири предварително настроени радиостанции, или плавно да се избират други със съответния потенциометър. За настройка се използваха модерните и в наши дни варикапи.
Освен че използвах усилвателя 9-10 години у дома, с него озвучих няколкото тържества с колегите от ВТНИ, където работех по това време. Дори сега, престоял повече от 30 години на тавана, усилвателят е в пълна изправност и може да се използва. Електрическите му характеристиките не отстъпват на съвременните усилватели, които поради използване на интегрални схеми, мощни полеви транзистори и други модерни елементи са много по-малки, леки и, разбира се, по-красиви.
По времето, когато направих усилвателя, бе невъзможно да се закупят свестни озвучителни тела, още по-малко ако са вносни, защото се продаваха само в Кореком, с чужда валута. Моите 25-ватови Hitachi HS-207 ги купих оттам, разбира се с връзки. Мой близък все още използва тези „колонки“.

Смея да твърдя, че усилвателят бе конструиран по всички познати правила на аудиотехниката. Едно от тях, например, е правилното заземяване към общото шаси. То трябва да става само в една точка, за да се избегнат така наречените флуктуационни токове и други странични смущения. В случая, видно от долната снимка, всяка платка, включително тази на захранващия блок, е свързана към дебелия меден проводник, минаващ вертикално през средата от долната страна на усилвателя, а самият проводник е свързан с неговото шаси само в една точка.

2. Носим сервизен уред за ремонт на радио- и телевизионни приемници.
Този уред разработих също докато бях на работа във ВТНИ. За механичната му конструкция помогна наш колега-машинен инженер. Той ми помогна също при реализацията на почти всички уреди и устройства, които създадох, докато работех в института.
Описаният тук сервизен уред бе признат за рационализация от съответния Технически съвет в института и бе експониран на няколко изложби. Негово пълно описание, включително електрическите схеми, конструкцията на платките и на самата кутия бяха публикувани в три поредни броя на сп. Радио, телевизия, електроника (упоменати в списъка с мои публикации). След първото публикуване в списанието, все още само с информация за предназначението и характеристиките на уреда, започнаха да се обаждат радио- и телевизионни техници от няколко места в страната, с молба да публикувам пълни данни за него. Това стана в другите два броя на списанието. Вероятно уредът е бил възпроизведен от други заинтересовани, но нямам информация за това.
Колегата Божидар Тишев намери специално фолио, с което облепи уреда, за да бъде не само функционален, но и красив. С времето фолиото тук-там се поразлепи, но няма нищо вечно. Минаха толкова години. Уредът, обаче, си работи „като пушка“.

3. Цифров честотомер
В този уред използвах широкоразпространените през 70-те години цифрови индикаторни лампи, а за конструкцията – публикация от списание Млад конструктор. Така че схемата, изпълнена на TTL интегрални схеми SN7400, не е моя разработка. Аз просто я възпроизведох. Моя е обаче конструкцията на опорния кварцов генератор, който е „сърцето“ на уреда и от него зависи точността на измерване на честотата. Използвах схема, при която кварцът се поставя в среда с постоянна температура, в резултат на регулируемо загряване на радиатора, на който е монтиран средномощен транзистор. Цялата конструкция на генераторната част е в медна кутийка, видна на третата снимка по-долу.

4. Коплексен измервателен уред
Направата на този уред ми отне доста време и средства, тъй като използваните в него електронни и други елементи бяха нови за времето си и скъпи. Наричам го „комплексен“, защото може да измерва напрежения до 400 волта, да бъде също миливолтметър за нискочестотни сигнали, да измерва тяхната честота и да генерира сигнали със синусоидална и правоъгълна форма в обхвата от 10 херца до 100 килохерца. За измерване на напрежения се използва аналого-цифров преобразовател, изпълнен на операционни усилватели. За разлика от показания по-горе честотомер, тук използвах вече модерните полупроводникови цифрови индикатори.
Звуковият генератор е по класическата RC-схема, но не бях доволен от постигнатия резултат, тъй като не можах да намеря високоточен двоен 10 килоомов потенциометър. Затова нивото на изходните сигнали не бе достатъчно еднакво за различните честоти и дори специалния подбор на използваните кондензатори не можа да разреши проблема. Все пак, генераторът можеше да се използва.
Признавам, този уред остаря за по-малко от 8-10 години. Уреди с неговите и далеч повече от тях функции вече са с много по-малки размери, по-точни и лесни за използване. Такъв е например уредът EM115A на фирмата Allcsun, който закупих от китайския Алиекспрес. Както е видно от снимките по-долу, той е малък, лесно преносим (може да се държи в една ръка), захранва се от презареждаема литиево-йонна батерия и има толкова много функции, че просто е мечта за всеки специалист по електротехника и електроника. Човек се удивлява от напредъка на технологиите, дори само като гледа разликата в размерите на показаните устройства.

Ето как изглежда упоменатият по-горе уред ЕМ115А, на който съм шастлив притежател, с много повече функции, мечта за всеки с моето хоби.

5. Устройство за цветомузика
Това устройство създадох малко след направата на показания по-горе нискочестотен стереоусилвател. Може да се включва към три източника на светлина, които светят с променлива интензивност в такт с музиката. Аз го включвах към три електрически лампи с различен цвят, което бе достатъчно за получаване на приятна атмосфера в средноголямо помещение при слушане на музика от различни възпроизвеждащи устройства.

6. Имитатор на присъствие, предназначен да заблуди евентуални крадци, които наблюдават дома или друг обект, за да разберат дали в него няма обитатели. Може да се използва при продължително отсъствие от дома, когато сме на почивка, на екскурция и др. Свързва се към различни консуматори, например лампи в две различни помещения, телевизор и радиоприемник. Включването им става в псевдослучайна последователност, все едно че от време на време се командват от обитателите на дома. Имитаторът е поместен в кутия, която ми попадна от друго устройство.
Съвременната техника предлага други, много по-добри възможности за имитиране на присъствие у дома, стига в него да има връзка с интернет. Аз използвам два начина. Първият изисква закупуване и свързване към домашния интернет на 2-3 електронни релета на фирмата Shelly. За включване и изключване на релетата се използва приложението за смартфон или таблет на Shelly, което се изтегля от Google Play Магазин. Самите релета са много компактни и с възможност да се командват консуматори с мощност до 1.5 киловата. Можеш да ги управляваш от всякъде, където имаш интернет връзка, LAN или мобилна. С едно такова реле от София имитирам присъствие в апартамент в гр. Банско, командвайки лампа. Друго реле от същия тип съм включил към електрическия радиатор в дневната. Така, при студено време, още преди да тръгна за курортния град, мога да включа отоплението. Такова включване има смисъл и при големи студове, за да се предотврати замръзването на водата в бойлера и тоалетната чиния на отдалечени обекти, например вили или селски къщи.
Вторият начин, който използвам за дистанционно включване и изключване на различни неща у дома, е едно малко устройство за т.н. „умен дом“ на фирмата BroadLink, модел RM Pro+. Захранва се от най-обикновен 5-волтов адаптер за смартфон. Използва инфрачервени лъчи за връзка с управляваните устройства, като за целта трябва да е поставено така, че да „ги вижда“, все едно е тяхното дистанционно. Може да се закачи на стената срещу тях. Аз го използвам най-често през лятото, когато връщайки се от почивка, още в колата по магистралата мога да го изкомандвам да включи климатика в дневната.
Всички описани устройства показвам по-долу.

7. Захранващ бпок със стойка за електрически поялник. През 70-те години у нас не се продаваха специални стойки за поялник, нито такива с регулиране на напрежението, респективно – температурата на загряване на човката. За мен поялникът и досега си остава незаменим атрибут за хобито ми, да не говорим за необходимостта от него при направата или ремонта на различна електро- и радиотехника, все дейности присъстващи в живота ми след 1967 година. Сега вече, на моите 80 години, поялникът ми „пуши“ по-рядко, но все още не мога без него.

8. Устройство за автоматизирано разреждане на автомобилни и други 12-волтови акумулатори. Предназначено е за използване при тренировъчни цикли „зареждане-разреждане“ на акумулатори и за проверка и възстановяване на техния капацитет. При автомобилните акумулатори, например, се препоръчва поне два пъти в годината да се свалят от колата и да им се прави такъв тренировъчен цикъл. На нея те никога не се зареждат достатъчно пълно, особено при къси пробези и градско каране.
Включен към разработеното от мен устройство, акумулаторът се разрежда до 10.5 волта, колкото е допустимото минимално напрежение за киселинни акумулатори, след което се включва зумер и светва голям червен светодиод, известяващи края на разряда, и акумулаторът се изключва от разрядната верига. Тя е съставена от два паралелно свързани мощни (50 ватови) резистора със съпротивление 5 ома, монтирани на добре оребрен охладителен радиатор. Разрядният ток е около 5-5.5 ампера, т.е. приблизително 10% от капацитета на най-често използваните 45-60 амперчасови акумулатори за лек автомобил.
Използвах това устройство доста време, докато не разбрах, че от китайския Алиекспрес мога да си купя много добро и сравнително евтино устройство със същото предназначение. Китайците правят всичко.

Ето го и въпросното китайско устройство модел DL24, закупено също от Алиекспрес. Освен че разрежда акумулатора до зададено напрежение, то показва неговия капацитет, показва също максималния ток и изходното напрежение на захранващи адаптери и зарядни устройства, следователно може да ги тества и да определя тяхната мощност. Видният на снимката вентилатор се включва, когато се тества токоизточник с по-голям капацитет, за да охлади прикрепения към радиатора мощен транзистор, през който се извършва разреждането. Много полезен и лесен за използване уред, с цветна и богата на информация скала.

9. Зарядно устройство за малки никел-кадмиеви, литиево-йонни и литиево-полимерни акумулатори (с размери AA и AAA) и 12-волтови акумулатори за алармени и други системи с капацитет до 7 амперчаса.
Устройството е с автоматична защита от претоварване и късо съединение на изходите, където се свързват акумулаторите. Използвах го няколко години, преди да си купя две специализирани зарядни устройства от китайския Алиекспрес. Но, 12-волтовите акумулатори за алармени системи все още си ги зареждам с моето устройство. Използвам такива акумулатори в алармената система за видеонаблюдение, която съм изградил и поддържам в блока, в който живея, и на моя таван, където съхранявам ценни вещи и техника.

10. Модернизация на HiFi стерео грамофон тип ГЕС 601А2-Студио 2.
Този грамофон се произвеждаше в завода за телевизори и радиоприемници в гр. Велико Търново и бе реплика на полския грамофон Unitra G601A. Направената от мен модернизация се състоеше във вграждане на нискошумова приставка-предусилвател. Благодарение на нея бе възможно включване на грамофона към стереоуредба не на нейния грамофонен вход (чувствителен за странични шумове и т.н. „мрежов брюм“), а на линейния й вход, при това, за удобство, с много по-дълъг кабел. С тази конструктивна промяна качеството на звучене бе много по-добро, защото сигналът, снет от грамофонната доза, се усилваше веднага след нея и не е така уязвим на посочените смущения. За да постигна нисък собствен шум на предусилвателя, изолзвах модерните по това време полеви транзистори КП302. За да бъде висока динамиката на изходния сигнал, предусилвателят се захранва от токоизправител по симетрична схема с напрежение +/- 30 волта. Грамофонът все още е в отлично състояние. Само се наложи подмяна на плоския гумен ремък.
Имам колекция от над 200 грамофонни плочи, повечето класическа музика. Дълго време се канех да използвам грамофона, за да цифровизирам плочите на компактдискове, но не се захващах с това, защото знаех, че е доста трудоемка и изискваща време работа. По-късно прецених, че човек може в Интернет (в Youtube и на много други места) да намери прекрасни музикални записи и не само да ги слуша, но дори да гледа видеозаписи от концерти, солови изпълнения и какво ли още не. Затова, когато преди време казах на внука ми Емилиян, че трябва да направя въпросната цифровизация, той ми рече: „Дядо, живеем в 21 век. Забрави! Стримвай си каквото ти хареса и се кефи!“. Послушах го и сега, в моята „Библиотека“ в YouTube, вече си маркирам записи, които мога да гледам или слушам, когато поискам, на моя 55-инчов смарт телевизор. Да са живи и здрави младите, а покрай тях и ние дядовците, доколкото Бог реши.

11. Модернизация на съветския магнитофон „Маяк-203“. Него закупих при една командировка в Москва. За времето си той бе един добър ролков магнитофон. Използвах го много. Правех записи на различни естрадни и рок-групи. По-късно, когато се появиха касетофоните и другите по-модерни звукозаписващи устройства, магнитофонът отиде на тавана. През 2022-ра, когато реших да цифровизирам направените на магнитни ролки записи на децата ми, магнитофонът изведнаж потрябва. Заработи отлично, след като му смених два гумени ремъка.
Модернизацията на магнитофона се състоеше в преработка на предусилвателя. Замених първите два транзистора с нискошумящите BC179, разбира се с промяна и регулиране на техните режими на работа.

12. Уред за регулиране запалването на карбураторни двигатели с вътрешно горене. Конструирах този уред по времето, когато имах автомобил Москвич 2140. Освен за него, използвах уреда, за да правя тази регулировка и за мои приятели и роднини, на Жигулита, Лади и Шкоди. Уредът използвах съвместно със специална свещ с огледален отражател (закупена в магазина за москвичи в Москва), която се поставяше на мястото на една от свещите в двигателя и в металическото огледалце се наблюдаваше цвета на пламъка. Единствено ограничение при използване на свещта бе регулировката да се извърши в рамките на 5-6 минути и двигателят да не се форсира. Направеният от мен уред и тази свещ бяха страхотна комбинация, правеща регулировката бърза, точна и лесна. Всички бяха доволни, защото „машината ставаще звяр“.
Имам познат шеф на автосервиз от квартала, на когото мога да дам този уред за ползване. Сигурно все още има собственици на по-стари автомобили, прибягващи до услугите на сервиза.

13. Устройство за контрол на достъпа в сграда.
Това устройство, части от което са показани на двете снимки по-долу, бе изцяло моя разработка. С него се управляваше електрическата брава във вътрешната входна врата на блока, в който живея. Състоеше се от основна печатна платка, изпълнена на модерните C-MOS интегрални схеми, резонансен блок, захранващ блок и 12-волтов акумулатор с капацитет 2.3 амперчаса, остигуряващ нужната автономност на устройството при спиране на тока. То бе монтирано в домофонното табло във входното фоайе на сградата. В основата си представляваше LC-резонансна схема, кондензаторната – „C“-частта, от която, се вкарваше в схемата отвън. Как ставаше това? На всеки жител в блока бе раздаден по един стереожак, показан на втората снимка по-долу, с ухо за удобно закачване към ключодържател. Във всеки жак бе вграден малък стирофлексен кондензатор (въпросната „С“ част), а вътретрешността на жака се изпълваше с епоксидна смола, за да не може да се развива (разглобява). По този начин се осигуряваше защита от неоторизиран достъп, защото не можеше да се види какво има в жака, респективно каква е стойността на вградения в него кондензатор.
Влизащият, за да си отвори вратата, пъхаше жака си в определения за целта отвор в домофонното табло и вграденият кондензатор правеше необходимия за отваряне на бравата резонанс. Устройството работеше изключително надеждно. Използвахме го десетина години, преди да поръчаме система за управление на достъпа с използване на чипове. Монтирана бе на външната входна врата на блока.

14. Уред за електропунктура
По едно време бях запален на тема електропунктура и разработих този уред, показан на двете снимки по-долу. С него може не само да се третират акупунктурни точки, но да се откриват такива, на основата на увеличената им електропроводимост. Разбира се, нужни са познания за по-важните точки по тялото, за да могат да се откриват и третират с определен ефект. Например, при запушен нос, ако се третират точките от двете страни долу на ноздрите, ефектът на отпушване се появява след няколко минути.
Уредът се захранва от поставена в него малка батерия или акумулатор с напрежение 9 волта (известни по-рано с името „Крона“). Вграденият в уреда зумер, дава нужната индикация. Същото предназначение имат и два светодиода. При третиране на дадена точка се пуска постоянен или импулсен ток (пакети от импулси с различна полярност на напрежението). Превключването от режим „Тестване“ (откриване на точка) в режим „Лечение“ става с горния ляв це-ка ключ („Т-Л“), виден на снимката. Лицето, на което се прилага терапията, държи в едната си ръка металната тръбичка, видна също от снимката, а с другия накрайник се търси или третира съответната точка. Лесно и удобно!
Запознати биха разпознали кутията на уреда, защото тя е от известната на времето си система за оповестяване по линия на Гражданска отбрана.

МОИТЕ БЛИЗКИ, С КОИТО СЕ ГОРДЕЯ

Когато човек иска да напише нещо за своите близки и роднини, трябва да започне със своя произход. И така, най-напред ще посоча, че моите дядовци и баби по бащина и по майчина линия са бежанци от Гръцка Македония, по време на войните в началото на миналия век. Дядо Благой, чието име нося, баща на майка ми, е от село Горно Върбени, което по турско време наричали Екши Су, а гърците сега – Ксено неро, означаващо „кисела вода“. Селото е близо до гр. Суровичево (сега Аминдео), от където е била съпругата му, баба ми Фанка.
Дядо Дельо, баща на моя татко, дал името на моята фамилия, е от малкото село Казаново, близо до гр. Кукуш (днес Килкис).
Роднините на съпругата ми от първия ми брак имат същия произход. И те, както моите дядовци и баби, са бежанци от Гръцка Македония и са се преселили в т.н. „македонски квартал“ на софийския квартал „Захарна фабрика“, дори са живеели на близки улици. Следователно, аз и децата ми сме си македонски българи. Така са се самоопределяли и посочените по-горе мои роднини. От родителите ми знам, че те са си говорели у дома на македонския диалект на българския език.
Няма да засягам издълбоко въпроса дали сегашните жители на Северна Македония и бежанците от Гръцка Македония са българи или македонци. Доказано е обаче, че т.н. „македонска азбука“ е измислена след 1945 г., писана е на сръбска пишеща машина и в нея са вкарани няколко сръбски букви, буквата „я“ е заменена с „jа“ и т.н., само и само да се отличава от българската азбука. Сърбизми изкуствено са били напъхани и в „македонския език“, със същата цел. За историческата наука няколкото македонски говори (от различни части на географската територия Македония) са си чиста проба български диалекти, каквито са шопският, трънският, този в Западните покрайнини и др. В огромната си част населението по села и градове в Гръцка Македония и сегашна Северна Македония са имали български, а не „македонски“ църкви, учители и училища, и са били под лоното на Българската екзархия. Да не говорим за неоспоримите факти, че редица дейци-интелигенти, каквито са Гоце Делчев, Даме Груев, братя Миладинови, Тодор Александров и други, са имали българско самосъзнание. Що се отнася до Гоце Делчев, в турските архиви е открит документ, в който тогавашните власти се хвалят, че са убили „голям български войвода“, български, а не македонски.
Няма да забравя как, при посещението ми в къщата-музей на братя Миладинови в гр. Струга, притеснена от въпроса ми, уредничката на музея не можа да обясни защо в експозицията им не е изложена тяхната книга „Български народни песни от Македония“.
Управниците на сегашна Северна Македония, които ни наричат „фашисти“, си затварят очите пред историческите факти, че през Втората световна война войските на Майка-България са освободили, а не окупирали Македония. Доказателство за това са фактите (например запазените кинокадри) по горещото им посрещане от тамошното население, което е наричало цар Борис III „Цар-Обединител“.
Продължаващото вече много години разделение между двете страни се подклажда не само от сегашните властници, но и от опозицията в Северна Македония, които са в плен на сръбското и руското влияние на Балканите. Те все още не могат да се отърсят от титово-югославското си минало и пренебрегват издевателствата над българската интелигенция по тези земи, по време на сръбската им окупация. Баща ми имаше първа братовчедка в Скопие, чийто съпруг е бил в титовски концлагер.
Нашата страна също има вина за въпросното разделение. Известно е, че под давление на Коминтерна, Георги Димитров, в сговор с Тито, е бил готов да „хариже“ Македония на тогавашна Югославия. Нещо повече, нашите управници през този период са задължавали българите в Пиринска Македония да се пишат „македонци“ и са допуснали в тамошните училища изпратените от титовата власт учители. Това си е било чиста проба национално предателство.
С кои мои близки се гордея? Гордея се с дядо ми Благой. В трудните времена през 20-те и 30-те години на миналия век той на два пъти е отивал в Съединените щати „на гурбет“. Изпращал е пари на баба ми, останала сама с четирите им деца, а след завръщането си закупил къща, отворил дюкян… В по-млада възраст е бил четник-комита в Пиринския край. По-долу показвам негова снимка като такъв, две снимки от пребиваването му в Съединените щати и две снимки на двама негови бойни другари от същата пиринска чета.
По убеждение дядо Благой е бил републиканец. През 30-те години, когато в страната е имало голямо противопоставяне между двете македонски фракции – Ванчовисти, наричани още Михайловисти (привърженици на Иван-Ванче Михайлов) и Протогеровисти (привърженици на генерал Александър Протогеров), в София са ставали много македонски убийства и властта не е могла да се справи с тях. Два опита да бъде убит са правени и срещу дядо ми.
За да се пребори с проблема „македонски убийства“ полицията е правела обиски по домовете на жителите на тогавашния „македонски квартал“, за да конфискува скрито оръжие. Такъв обиск е правен и у дядо ми, но полицаите не са открили нищо, защото той е скрил двата си револвера в пазвите на баба Фанка и майка ми. Според нейния разказ, събудени в ранното утро от претърсващите, и двете са треперели не само от страх, но и от студените железа в пазвите им. Дядо Благой е използвал тези револвери само за да се защити от опити да го убият. Починал е през 1945 г. Тогава съм бил тригодишен и не го помня. Майка ми разказваше, че сутрин рано съм се измъквал от леглото, на което съм спял между нея и тактко, и съм извървявал 300-400 метра от нашата къща на ул. Мелник 23 до къщата на дядо ми на ул. Казанлък 6, за да ме повози на файтона си, макар и само стотина метра, до кантона близо до Централния затвор.

Дядо ми Благой Романов като четник в четата на войводата Пецо Трайков в Пиринския край

Дядо Благой на гурбет в Съединените щати, град Дюрант – 1928 г.

Дядо Благой след завръщането си от гурбет – 1932 г.

Дядо Благой с любимата си единствена дъщеря, майка ми – 1938 г.

Атанас Рунтов, баджанак на дядо Благой, комита в същата чета.

Майка ми Марийка с първия си братовчед Траян Рунтов, чийто баща е комитата от горната снимка-1938 г.

Трайко Гешев, боен другар на дядо Благой, на гроба на войводата Тодор Александров. Преди години по Българската телевизия бе отправена молба към граждани, които имат снимки от гроба на войводата, да ги изпратят, за да се възстанови оградата на гроба. Баща ми бе готов да изпрати тази снимка от нашия семеен фотоархив, но се разбра, че това вече е направено от други родолюбиви българи.

Гордея се също със сина ми, Аспарух. Той е успешен строителен предприемач. От 2000 г., когато започна своя бизнес, досега е построил 32 жилищни сгради в столичния град. Интернет-страницата на дружеството му е на адрес http://www.delar.bg. Благодарение на отличните си познания за инвестиционната политика, развитието на строителния бранш, потребителското търсене, кредитната политика на банките и умението си да разговаря с клиентите, винаги е имал успешни продажби. Причини за този успех са също непрекъснатото следене и прилагане на иновациите в строитеството, използването на качествени строителни материали и продукти, добрите проекти и, разбира се, качественото им изпълнение.
През 2004 г., когато започнах работа при него като Мениджър по качеството, разработих документацията и извърших необходимата подготовка за внедряване на Система за управление на качеството в дружеството, съответстваща на стандарта БДС EN ISO 9001. От тогава, вече 18 години, системата функционира успешно и всички ежегодни одити от сертифициращия орган преминаваха без никакви забележки. По-долу показвам Наръчника по качеството, който е най-важният документ от системата, самия стандарт и създадения също от мен документ за защита на личните данни, който дружеството прилага спрямо своите клиенти.

МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Ще призная, трудно допускам някой да ми бъде приятел. Няма да се връщам в детските и ученическите ми години, защото на тази възраст едва ли може да се говори за смислена оценка на връстниците до теб. Тя по-скоро е емоционална.
Като курсант във военното училище в гр. Силистра и по-късно във Военната академия смятах за свой приятел Георги Йорданов, от гр. Полски Тръмбеж, когото всички наричахме „Тръмби“. С него се запознахме още на кораба Русе-Силистра, пътувайки към военното училище. През всичките ни пет курсантски години с Тръмби спяхме легло до легло. Вече не е между живите.
По време на службата ми в гр. Самоков (1965-1970) нямах близък приятел сред колегите офицери. Поддържах близки отношения с колегата Димитър Петрунов. Той е от един випуск след нашия и, за разлика от мен-софиянеца, бе щастлив да го изпратят на служба в родния му град. Назначиха го за командир на моя радиовзвод, а аз станах командир на учебния радиовзвод в батареята за управление на ракетната бригада.
През годините, когато бях във Военнотехническия научноизследователски институт при Министерството на отбраната (1970-1980) за свои приятели от радиосекцията смятах колегата Божидар Тишев (един випуск след нашия) и инж. Соня Въжарова. Приятели ми бяха също колегите от други секции на сектор „Свързочна техника“ – Васил Богданов, Аспарух Крежов и Иван Савов.
След преминаването ми на работа във военната стадартизация, в тогавашния Комитет по стандартизация и метрология, не съм завързвал приятелски отношения с колеги офицери, но бях в такива с Георги Градинаров-инженер химик, с когото бяхме членове на един от Техническите съвети по стандартизация. Почина отдавна.
В много добри отношения, бих казал дори приятелски, бяхме със инж. Златко Златков, собственик на една от първите три компютърни фирми в България – „Комелсофт Мултимедия“ ЕООД. Няколко години работих присъствено в неговата фирма, а 5-6 години след това Златко продължи да ме ползва като нещатен консултант по оценяване съответствието на продуктите, внасяни и предлагани от фирмата на нашия пазар. По негово предложение Българската асоциация по информационни технологии (БАИТ), на която той бе съпредседател или член на Управителния съвет, не помня точно, ме номинира за член на съответния Технически съвет в Българския институт по стандартизация. Не сме се чували отдавна, но фирмата му продължава успешното си присъствие на пазара на информационните технологии.
Имах приятел летец-инструктор от авиобазата в с. Граф Игнатиево – майор Пенко Хамбарлийски. Почивахме в една стая във военния санаториум в гр. Хисар. Съпругата му бе медицинска сестра там. По-късно си разменихме по едно семейно гостуване. За съжаление той загина трагично по време на тренировъчен полет с изтребител МИГ21, заедно с обучавания от него пилот, който, след стрелба по наземна цел, не е успял навреме да издигне самолета. Така Пенко не доживя „да се приземи“ в службата, защото след този полет е предстояло да спре работата си като инструктур. Остави тогава момче и момиче в предучилищна възраст.
С моя съвипускник полковник Кънчо Михов (от гр. Пловдив) станахме близки приятели, след като се засякоме на почивка в упоменатия по-горе военен санаториум. Бях там със съпругата ми Рина. След няколко години отново бяхме заедно в санаториума. Много уважаваше Рина и изрази искрено съжаление, когато тя почина. Няколко години преди това и той бе загубил съпругата си. Не пропускаше да се снима с Рина на срещите на нашия випуск. Редовно си честитим празниците, а той – имения ми ден.
Много добър приятел ми е полковник Пенчо Райчев от гр. Велико Търново, също мой съвипускник. Със съпругата си Марина са много симпатично семейство, което посетихме с Рина през май 2009 г. Дори сега, след като тя почина, ме канят да им гостувам. Не пропускат да ми честитят имения ден и различните празници.
Дълги години приятелско семейство ни бе това на Петьо и Жени Бъчварови. И двамата бяха химици. Той работеше в немската фирма BASF, а тя в служба, която контролираше хранителните продукти, предназначени за висшето партийно и държавно ръководство. Поддържаха сравнително висок за времето си стандарт на живота. След като се пенсионира, Петьо изпадна в депресия. Разбра се, че немците не са го осигурявали по техните закони. Пенсията му се оказа малка и стандартът им на живот рязко се промени. Имаха къща в с. Долни Лозен, в построяването на която и аз помагах. Няколко години след пенсионирането му, през един горещ августовски ден съпругата му го намира паднал на площадката на втория етаж. Вероятно е получил инсулт или инфаркт, така и не се разбра, защото поради дългото престояване на тялото не е било възможно да се направи аутопсия. Две-три години след това почина и съпругата му. Дано почиват в мир.